„Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа да му е зле“

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

„Добрите българи“ публикува откъс от „Българска народопсихология“ на проф. Марко Семов. Сигурно няма българин, който да не е чувал или „преживявал“ поговорката „Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа да му е зле“. „И вместо радост, когато другият – бил той съсед, приятел или познат – малко се поизправи и понапредне, в егото на нашия човек се обажда завистта: “Защо той, а не аз?!”, пише проф. Семов. Често наричат „Добрите българи“ „позитивна медия“ – не, ние не сме позитивна медия, ние разказваме за всекидневното добро, което вършат обикновените хора, но не подминаваме и отрицателните черти на обществото. С фасаден позитивизъм отрицателните черти няма да изчезнат. Както трябва да се говори и да се подкрепят добрите дела, така трябва да се говори и да се противодейства на лошите постъпки. Отговорът на популисткия и поизтъркан въпрос „Кога ще се оправим?“ е: „Когато грижата за доброто на съседа стане и наша грижа“. И нека не разбираме съседа твърде буквално – като човека в съседния апартамент. Съседът е и човекът в съседния апартамент, и всички още 50 души във входа, всички 500 души на нашата улица, всички 50 000 в нашия град…

Казват, че това е най-българският от всички български парадокси. Следователно, и най-често срещаният. Омраза ли пак напира – тази тъй честа рожба на завистта, нейното най-старо и най-грозно отражение – или пък мазохизмът ни? Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти – по-леко ми е… Така може би само се приближаваме до отговора, без да го намираме. Ако от примерите, които животът ни сипе по пътя, можем лесно да намерим отговора, добре е… Примери колкото щеш! 

Защото кой не знае, че българските съседски отношения са и омраза, и изпротрошени порти, и изхвърлени боклуци в двора на съседа, и препикани дувари, и изкривен поглед… Колко книги имаме написани за това, колко е хубаво човек да има добър съсед, че съседът е по-важен от роднината… А ето на – този масов парадокс говори за друго. Българинът знае, патил е, съдбата му, “без да жали материала”, е предлагала доста много случаи, когато съседът е този, който в лош момент пръв ще се притече, като види пушека в плевнята ти; който като се разболееш, ще повика лекар, а като не си купиш навреме хляб, пак на съседската врата ще потропаш. Затова българинът прави-струва – гледа със съседа да е добре… 

Гледаме, правим, струваме – но това е външната страна. Нашата двойственост – едни под халището, други извън него – се проявява и в този парадокс. Дълбоко в душата си ние таим неприязън към човека, на който завиждаме. Зъл народ ли сме, лош народ ли? Положителният отговор няма да е верен. Даже няма да е верен и приблизително. Ала ние сме народ, който познава теглото и с тегло не може да бъде уплашен. Бедността, болестите, безработицата, несигурността са били и са българска съдба. И вместо радост, когато другият – бил той съсед, приятел или познат – малко се поизправи и понапредне, в егото на нашия човек се обажда завистта: “Защо той, а не аз?!” Е, невинаги и не у всички е така. Но за пародакса стига и хартисва. 

Източници на информацията: Откъсът от „Българска народопсихология“ на проф. Марко Семов се публикува по текст в webstage.bg (линк към статията).


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи: