През 1933 г. публицистът и карикатурист Райко Алексиев публикува статията “Пътеводител за България – пътища и безпътие” в сатиричния вестник „Щурец“, издаван от него. Авторът е известен със своите фейлетони, сатирични текстове, карикатури, включително и на политическа тематика. Именно карикатура на Сталин става повод след 9 септември 1944 г. Райко Алексиев да бъде арестуван, а на 18 ноември 1944 г. пребит до смърт. Смъртта му обаче не е краят – Народният съд го осъжда посмъртно няколко месеца по-късно. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.
Преди обаче да споделим текста на Райко Алексиев, нека да направим няколко уточнения. През 1933 г. той прави толкова болезнена сатира на обществените несъвършенства у нас, колкото песимистично звучи текстът на Иван Хаджийски „Оптимистична теория за нашия народ“, писан няколко години по-късно. Колкото песимизъм има и в стихотворението на Петко Славейков „Не сме народ“, писано повече от половин век по-рано, през 1875 г.
Има поне две общи неща между трите текста: 1. Описват с точност обществени несъвършенства на българите, които за съжаление може да открием и днес. 2. Използват се почти мазохистично, за да докажат колко отрицателни качества имаме ние, българите, които са устойчиви на времето.
За какво обаче не се използват тези текстове? За поука. За огледало на грешките, в което да се огледаме и да си направим за себе си един трезв, пряк и може би не много приятен анализ като общество.
Защо трябва да се използват по този „нов“ начин тези текстове? Защото ако на един човек постоянно му повтаряш още от училище колко е тъп, неграмотен, лош, той – дори да не е такъв – става точно тъп, неграмотен, лош. Същото важи и за народите. А сега, да поменем убития само на 51-годишна възраст Райко Алексиев и да прочетем текста му “Пътеводител за България – пътища и безпътие” с мисъл повече за пътищата, отколкото за безпътието:
„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.
