Има хълм в центъра на Габрово, по чиито склонове са накацали малки къщи, а улиците са стръмни и тесни. Този квартал още от 18 век се нарича Камъка. Трудно е днес човек да повярва, че това е един от най-старите квартали на Габрово, дори според предания – най-старият, в който се заселват и първите жители на селището. Казвам трудно, защото място с толкова история би трябвало да е по-популярно днес, но Камъка няма „славата“ като на прочутите си събратя хълмове като Стария град в Пловдив или хълмовете на Търново. Не, Камъка е тих и непретенциозен. Няма впечатляващи сгради, освен една – най-старата православна църква в Габрово, „Свети Йоан Предтеча“.
Името на квартала Камъка се свързва с каменистия склон, но не си представяйте каменен исполин като някое от тепетата на Пловдив, изправен над долината на река Янтра. Не, къщите така са накацали по целия хълм, че са се слели със старата каменна основа.
Но камък се става, камък не си отвън, а отвътре. Знаете ли онази история от евангелието на Матей, когато Христос се обърнал към рибаря Симон с ново име, Петър, което от гръцки означава камък: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“ (Матей 16: 18-19). Само евангелистът Матей описва тези думи, другите трима евангелисти Марко, Лука и Йоан само мимоходом споменават прекръщаването на Симон в Петър.
Петър сякаш не е бил от словоохотливите апостоли, оставил е само две кратки послания за разлика от апостол Павел. Тези текстове са част от Новия завет на Библията. В Първото си послание Петър пише: „който обича живота и иска да види добри дни, нека държи езика си от зло и устата си от говорене коварни думи, нека се отклонява от зло и да прави добро, нека търси мир и да се стреми към него… по-добре е да страдате, като вършите добро, отколкото като вършите зло“ (1 Петър 3: 10-11, 17). Според Петър „такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци“ (1 Петър 2:15).
Петнадесет века след тези думи на Петър, Камъка, събрали се разбойници с много грехове и решили да направят едно добро дело, да построят църква на Камъка в Габрово. В спомените си „Габрово след Освобождението“ д-р Константин Вапцов разказва легендата:
„Както казахме, на тази улица се намира черквата „Свети Иван”, малка схлупена черквица. За нея се знае, че била първата в Габрово и построена била от банда разбойници. Събрали се веднъж и един от тях казал:
– Много пакости направихме и кръв проливахме, братя, много грехове събрахме, да направим едно добро дело, че дано Господ ни опрости малко от тях. Тежат ми на душата, не ми дават да заспя.
– Че какво дело? – запитали неколцина.
– Да направим черква в село [по това време Габрово е още село].
Решили хайдутите и построили черквата „Св. Иван”. Когато я изкарали, една нощ отишли да я видят. В това време стражата ги заобиколила и избила всичките с изключение само на този, който предложил да построят храма. Той избягнал през прозореца на олтара и оттам отишел и се покалугерил.“
Въпреки почтената си възраст от над три столетия, този храм „Свети Йоан Предтеча“ подобно на квартала сякаш се е вглъбил в себе си, не парадира с внушителни размери и архитектура. Дори в някои села можем да открием по-големи църковни сгради от тази. Макар че е на хълм, сградите около нея и в самия център я закриват. Трябва да застанеш на определено място, за да видиш поне куполите й отдалече. Малка улица и стръмни стълби водят към църквата. Казват, че е строена през 16 век. На 28 декември 1798 г. при разорението на селото от войските на Капудан Хюсеин църквата е изгорена, но е възстановена още през пролетта на 1799 г. Едва след Освобождението се строят куполи. Дотогава тя е била още по-незабележима отдалече. Но камък не си отвън, а отвътре.
Още преди Освобождението, в епохата на Османската империя, когато няма българска държава, храм „Св. Йоан Предтеча“ извършва благотворителна дейност. Периодично църковното настоятелство дарява средства за училищата в Габрово. Сред значимите му дарения са предоставено място и средства за построяване на т. нар. Лъчанско училище, открито през 1859 г. в съседния квартал Лъката. През годините са записани още дарения за Априловската гимназия, училище „Пенчо Ралчев“, Падалското училище, училището в село Златари. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. църквата дава пари за кон, храна за коня и за кочияш, с който да се пренасят ранените и починалите войници от Шипка. През първата половина на ХХ в. църквата подпомага със средства крайно бедните габровци. В годините на Първата световна война църковното настоятелство отпуска през 1916-1917 г. средства за ранени български войници. През 30-те години на ХХ в. са реализирани нови дарения. На 2 януари 1930 г. са подпомогнати финансово кожари от енорията, засегнати от световната икономическа криза. Три години по-късно – през 1933 г. църковното настоятелство при храма открива детска градина за най-бедните деца от принадлежащите ѝ енории. Подкрепят се и бедни ученици. През 1941 г. църквата подпомага с 1000 лв. местния спортен клуб „Орловец“.
Ако пък се чудите откъде един православен храм има средства, то и той е имал дарители. Дарителството на габровските занаятчии и индустриалци, което е широко разпространено през ХIХ век, е засвидетелствано с приписка в тефтерче-поменик от 1823 г. Съхранявано в църквата „Йоан Предтеча“, по данни на местния историограф д-р Петър Цончев в него са изписани 17 занаята, дарители на храма – търговски, долапчийски, ковашко-налбантски, канджийски, табашки, чехларски, халашки, бояджийски, самарджийски, грънчарски, дюлгерски, басмаджийски, кожухарски, златарски, терзийски, сапунджийски и бъчварски. Един от големите дарители на храма е индустриалецът Пенчо Семов. Благодарение на него църквата се сдобива с доходно здание в непосредствена близост с моста „Игото“, което е източник на приходи.
Такъв е бил кръговратът на добротворците на Камъка в миналото – хората на занаята печелили от своя бизнес, но дарявали и за църквата, а тя пък от своя страна дарявала за образование, за бедните, за хората в нужда. Защото каквото свържеш и развържеш на земята, се свързва и развързва и горе на небето.
Какво ли е карало православните свещеници от малката църква на тази благотворителност? Може би погледът отвисоко, който ти дава повече яснота.
Текстът е част от литературната поредица „Добрите българи“, която се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
Ако подкрепяте дейността ни, харесайте и страницата "Добрите българи" във Фейсбук. Да разпространим Доброто:
„Добрите българи“ е първата българска общност за Доброто, която стартира на 9 март 2013 г. Мотото ни е "Бъди ДОБРОТО, което искаш да видиш в света". Ние разказваме за обикновените хора, които вършат всекидневно добро. Ако познавате и вие такива, разкажете ни за тях на info@dobrite.bg или във Фейсбук страницата ни. „Добрите българи“ следва модела на споделеното доброволно създаване. Пишете ни, ако искате да станете част от екипа ни или да подпомогнете каузата ни. Споделяйте истории за доброто или търсете помощ, съмишленици и доброволци в нашата група Задруга на Добрите българи.