Завещанието на Христо Рачков от 1803 г.: „От мъката си давам 5 000 гроша за школо“

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  

Хаджи Христо Рачков е една от ключовите фигури в Габрово от втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Местният историограф д-р Петър Цончев го описва като смел и безстрашен, добър стрелец, разговорчив и гуляйджия, който се е обличал хубаво. Смелостта му се проявява многократно при отблъскване на разбойнически банди, които нападат Габрово през ХVІІІ в. Така Христо Рачков среща и своята съпруга – през 1794 г. чорбаджи Драган му дава единствената си дъщеря за жена заради проявена храброст.

В началото на 90-те години обаче Христо Рачков е вече и един от най-големите габровски търговци, който търгува с Букурещ, Москва и Цариград. В края на 90-те години премества основната си дейност в “града” (Търново), докато семейството му остава да живее на “село” (Габрово). През 1800 г. Христо Рачков започва да се подписва с фамилното име Габровали, а през 1801 г. – с Грек. По онова време това се възприема като титла за благородство. Началото на новото столетие е време на анархия в Османската империя. Габрово и Търново неколкократно са обсаждани от кърджалии и даалии, а управителите на старопрестолницата се сменят често. Затова Христо Рачков решава да се установи за известно време в по-спокойния Казанлък. На 13 септември 1803 г. търговецът тръгва от Габрово за Божи гроб, за да стане хаджия – мечтата на всеки заможен габровец.

Но преди да тръгне, Христо Рачков прави завещание. По това време отиването на хаджилък е опасно начинание – често заминалите не са се връщали, нападнати, ограбени, убити по дългия път към Йерусалим и Голгота. На 1 септември 1803 г. в търговския си тефтер Христо Рачков прави „дията“, т.е. завещание. „Един човек смърт носи“, пише габровецът – ако умре в пътя, завещанието му трябва да бъде изпълнено точно, а който го потъпче, „да нема прокопция“ и да отговаря пред Бога на този и на онзи свят.

Първа точка в завещанието е за „школо за момчета да се дадат от мъката ми“ – 5000 гроша. Втора точка е за „стопаницата“, т.е. жена му – 10 000 гроша. На нея се дават и имотите му в Търново, да преживява с децата и да ги „изжени“, но ако пък тя самата се ожени повторно – тогава „да не прокопса“, пише Христо Рачков, а имотите му да се дадат на други роднини.

4000 гроша са за църкви и манастири: „за направа на църква „Св. Петка“ в Габрово“ – 2 500 гроша, „на Дряновския манастир, за направа 2 одаи край реката“ – 500 гроша, „на 40 църкви да се дадат за поменуването му“ – 1000 гроша.

На отделни роднини Христо Рачков завещава по 100, 200, 500 гроша. Повече отколкото дарява на роднини, той завещава на сираци и сиромаси: „на сирачета момичета да се оженят“ – 2000 гроша, „да се дадат под лихва 1000 гроша и от нея ежегодно да се купуват по 50-60 чифта едри и дребни чехли за раздаване на сиромаси по Коледа и Великден“. От лихвите на 300 гроша Христо Рачков завещава да се поддържа чешмата в габровското селище Зелено дърво.

Преди да продължа историята и да разберете какво се случва с Христо Рачков, вгледайте се отново в цифрите на това завещание отпреди близо 2 века. Писано на ръка в личния търговски тефтер, дори без задължителните днес законови гаранции за изпълнението му, само със „заплахата“ от Божие наказание. Най-много средства накуп Христо Рачков завещава на съпругата си, на която е поверено отглеждането и женитбата на децата му. Но на първо място в завещанието му, явно и в ценностната му система, е да се направи школо, т.е. училище. Не с какви да е пари, а с парите от мъката му. Тази дума значи едно и също и тогава, и днес. Има и едно допълнително, остаряло значение – имот, придобит обикновено с тежък труд. Христо Рачков дарява повече за сиромаси и сираци, отколкото за роднини. Тогава, през 1803 г., не е имало българска държава, но е имало хора…

Все пак Христо Рачков се завръща след около година от хаджилък. Влиятелността на хаджи Христо става толкова голяма, че за него през 1810 г. се казвало “Султан Махмуд първи в Цариград, хаджи Христо втори в Габрово”. През 1840-те години песента разказва за друг габровец – „царят царува в Цариград, а Илия Видинлиев в Габрово”.

През 1814 г. хаджията Христо Рачков решава да построи църква в Габрово – “Света Троица”. Тогава друг габровски търговец и хаджия – Алтън Дечко, съобщава на турските власти, че църквата на Хаджи Христо се строи без разрешение. Няколко години по-късно обаче, пътищата на двамата заможни габровци се събират – и двамата подпомагат със средства подготовката на гръцкото въстание – “Заверата” от 1821 г. Те събират пари и оръжие за предстоящия бунт. Но османската власт разкрива организацията му. Цариградският патриарх е арестуван по време на Великденската служба на 10 април 1821 г. и обесен пред портите на църквата.

За да предотврати конфискуването на наличното оръжие, Алтън Дечко организира заравянето на 12 коли с пушки и 60 товара с барут и куршуми при воденицата на хаджи Христо Рачков в местността Падало край Габрово (днес в рамките на града). За другия от организаторите на въстанието в Габрово местните историографи братя Гъбенски пишат: “Хаджи Христо […] се отровил с опиум на хана си в Търново, за да запази имота си и да спаси децата си от робство; защото според тогавашните турски закони, имотът на осъдените за държавна измяна лица се конфискувал, а децата им ставали роби”. Според спомените на Димитър Видинлиев самоубийството на Хаджи Христо и опасенията за собствената му сигурност принуждават Алтън Дечко да се оттегли от града и да се замонаши в Соколския манастир.

При смъртта на Хаджи Христо неговият син Петър е едва на 11 години. В края на 30-те и началото на 40-те години на ХІХ век Петър (Пецата) Хаджихристов става чорбаджия в Габрово. Синът следва пътя на баща си – така, както хаджи Христо построява църква, и Петър дарява средства за построяването на Соколския и Девическия манастир в Габрово. Понякога обаче съдбата не е благосклонна дори и към добрите хора. Измамен от свой близък, Петър Хаджихристов задлъжнява към османската държава с 800 000 гроша, в резултат на което се умопобърква. В момент на пристъп изгаря всички търговски книжа, които притежава – и своите, и на баща си. Изгаря и иконите от домашния си параклис. Краят на живота си той прекарва в усамотение в Соколския манастир в Габровския Балкан.

Текстът е част от литературната поредица „Добрите българи“, която се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Литературна поредица „Добрите българи“

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •