Притча за водачите

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  

В българския 19 век учителите са били сред най-образованите хора. В нейерархичното българско общество без аристократични титли те са стояли неизменно по-високо. По-обикновените занаятчии и земеделци са ценели по-учените хора. Има една прословута „света троица“ на най-видните членове на обществото от едно време – кмета, даскала и попа. Има народна мъдрост в тази троица. Това е мъдростта на обикновения българин от старо време без образование или с едва завършени няколко класа, който знае, че не е развил пълен потенциал и не се е усъвършенствал толкова много, затова му е нужно да се посъветва или да последва примера на някой по-учен и по-успял. 

Над век по-късно разбира се водачите и най-видните членове на обществото са се променили. Но не се изменя нуждата на човек от хора, които са по-успели, по-умни, по-развити от него, за да се съизмери с тях, да им подражава и да поиска и той да стане като тях. Човек има нужда от авторитети, водачи, учители, които винаги са нещо повече от него.

В първите години от живота ни не си избираме сами своите авторитети – това са родителите, а след това – първите учители в детската градина и в училище. Но по-късно човек има възможността да избере кои да са неговите авторитети и учители в живота. И трябва да го направи. Затова са толкова популярни биографиите на известни личности или книгите за самоусъвършенстване. Защото осъзнатият човек, който иска да се развие, трябва да припознае някого за по-успешен и по-умен от него и да започне да му подражава, да следва примера му, докато и той самият един ден израсне до нивото да бъде пример за останалите.

Нихилистичната нишка в българската душа често обаче ни тласка към отрицание на авторитетите. Примери за подражание сред кметове, даскали и попове преди и след Освобождението е имало несъмнено. И все пак популярни са и осмиващите анекдоти за тях. Съвременната дигитална епоха на социалните мрежи в глобален план също усили рухването на каквито и да било авторитети. Но здравото общество и развитието на всеки отделен човек не може без йерархията на авторитетите. Защото ако всички сме равни по способности, то начело в едно общество се издигат не най-успелите, умните, осъзнатите, а точно обратното – най-отрицателните герои на своето време или ако не най-отрицателните, то хора с нисък и среден потенциал, хора от масата, които без осъзнатост и интелект няма как да имат широкия кръгозор да ръководят една общност към наистина по-добро.

Всеки човек и всяко общество има две половини на същността си. Всеки притежава в себе си импулс към усъвършенстване и импулс към опростачване. Мъдростта е да отключиш импулса към усъвършенстване. У нас обаче нихилизмът често надделява. И вместо мъдрост проявяваме лудост, когато обикновеният човек реши да избере начело някой като себе си, но като най-ниското възможно ниво на себе си. Лудост е да поставиш начело простакът, както е лудост да заведеш детето си да се обучава при прост, необразован и неинтелигентен човек, нали? Децата и обществата имат нещо сходно – и то е подражанието на авторитетите. На кого иска да подражава едно общество – на простака или на умния? От този избор зависи и нивото на обществото.

Водачите, които избираме и следваме, неминуемо създават пример за подражание у хората. И това какви са водачите и учителите – дали са интелигентни или не са, отключва именно една от двете половини на всеки човек. Кой от двата импулса ще отключим зависи от това кого съзнателно или несъзнателно сме избрали за свой пример, свой водач или учител. Нашите авторитети са огледала, в които виждаме най-низката или най-възвишената половина от нас. И това, което видим в огледалото, тази част от себе си подсилваме. 


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •