„Добрите българи“ препечатва текста, публикуван във Фейсбук страницата „Bar & Chef“ на блогъра Иван Баришев (уебсайт: bar-i-chef.com) на 20 декември 2019 г.

Вторник е, 17-ти декември. Излизам обедно. Да разпръсна простотия. Адски ме бива в това. Някак си не върви да облъчвам само офиса. Изскачам навън и улицата вече не е същата. Рязко ѝ спада коефициентът на интелигентност. Моткам се. Ям сандвич на пейка в парка. Долита гълъб. Черпя го. Поемам обратно към офиса. По „Раковска“ се сблъсквам с орехи. В пластмасова чашка, ама орехи. А до нея – Бабка седи на мини столче. Продава я. Точно пред мен изниква една Мацка и дава на Бабката монетки, но не взима орехите. Просто ѝ споделя, че на някой друг ще са му по-нужни. Правя същото като Мацката. Бабката се насълзява. Пита ни дали сме заедно. Не, не сме, отговарям (за мое най-огромно съжаление, но пък и за необятна радост на Мацката, защото с такъв малоумник като мен все ще я съветват: „Не му давай да излиза, дръж си го вкъщи, не го излагай на показ!“). Поглеждам за миг Момичето в очите. Не плува кеш изпод клепачите ѝ. Мацка, та дрънка…

Сряда е, 18-ти декември. Около 3 следобяд е. За чутовен ужас на интелигенцията в София – нещо пак не ме свърта в офиса. Бабката е отново на поста си. Този път с 2 пластмасови чашки с орехи. Една е успяла да продаде, ми казва. 2 часа ѝ е отнело. Припечелила е ЦЕЛИ 3 лева. Питам я дали е обядвала. Не е гладна, така твърди. Уверявам я, че не съм обядвал и че ще ми бъде много приятно да взема по нещо и за двама ни. Отказва ми. Но и аз не се отказвам. Интересувам се дали, ако все пак се домъкна след малко с по някоя закуска, би ми позволила да приседна до нея, та да хапнем заедно и да си полафим. Свежда поглед. Един такъв засрамен поглед. Който ми бърка дълбоко. Много дълбоко. Адски много дълбоко. И сълзите започват да извират. От сърцето започват да извират. Нещо с кашкавалче, ако имало – можело и да хапне. Вървя към най-близката баничарница. И колкото повече крача, толкова по-изгубен се чувствам. Чувствам се все по-изгубен в света, който ме заобикаля. Връщам се с 2 кашкавалки и с 2 айряна. Намествам дупара до двете чашки с орехи. Бабката ми дава една дреха. Нещо като шуба. Та да я подложа под задните части, да не замръзнат. Чукваме кашкавалка в кашкавалка и си казваме „Наздраве!“. На 88 е. Пенсия – 330 лева. Мъжът ѝ бил починал отдавна. Парно нямала. Пробил се бил пустият му радиатор, та го махнала. Но на „Топлофикация“ не ѝ пука. Тръбите нали минават, ала-бала. Та си плаща „парно“. И ток, и вода, и телефон, и данъци си плаща. И лекарства си купува. А за ядене? Е, за ядене – каквото, такова… И когато, тогава… Събира орехчетата от земята на село. Иначе живее в „Люлин“. В боксониера.